Балансирайки неловко, Рим-Тим-Тука се изправи на крака. С двете си лапи и брадичката стискаше здраво пухената топка. Крачеше бавно и предпазливо — ако изпуснеше товара си, щеше да изгуби още много време и усилия, докато отново пресова мекия пух. Цялото му внимание бе насочено към пътеката и затова забеляза нападението, когато вече бе твърде късно.

Отгоре стремително връхлетя голяма черна сянка, яки нокти стиснаха врата му и земята изчезна изпод краката на Рим-Тим-Тука. В ушите му гръмовно отекна възторженият грак на Жълтоклюн.

Вцепенено, зверчето гледаше с широко разтворени очи как тревите и храстите остават далече долу. После се издигнаха и над короните на дърветата. Летяха с огромна скорост към изпълнените с незнайни заплахи далечни територии, в които Рим-Тим-Тука никога не бе стъпвал, само бе чувал фантастични разкази за края на клона. И ето че сега със собствените си очи можеше да види как клонът свършва. Нататък се разкриваше бездна, само някъде далече долу се зеленееха дърветата по друг клон.

„Кроа!“ — злорадо изкрещя Жълтоклюн и разтвори нокти.

Рим-Тим-Тука полетя надолу като камък. Очакваше го сигурна гибел. Брадичката му затрепери, отпусна се и пухената топка се разпери като сиво облаче. Нещо дръпна лапките му нагоре, но Рим-Тим-Тука само още по-силно стисна нокти. Не разбираше нищо. Преди секунда изглеждаше, че ще продължи да пада, докато срещне препятствие, а сега изведнъж се оказваше увиснал почти неподвижно във въздуха. Какво ставаше? Как можеше една нищо и никаква пухена топка да се превърне в сигурна опора?

Навярно все пак беше гениален, защото ненадейно си припомни колко бавно падат парченцата пух. А щом е така, значи и всеки, който се хване за тях, ще пада бавно. Не ще и дума, нужно е да бъдеш много мъдър, за да се разхождаш с пухена топка в лапките, та да се предпазиш от всякакви нещастия.