Спускаше се от клон на клон като микроскопично паяче. Гората отдолу идваше все по-близо, короните на дърветата се разделиха и го погълнаха. След половин минута краката му усетиха твърда опора. Той отпусна барабана и трикратно натисна бутона на токата. По нишката пробяга сигнал и високо горе зъбците на котвата се прибраха в гнездата си. Борис се отдръпна и зачака. След малко котвата профуча през листата и тупна долу. Той нави нишката и се запъти към ръба на клона. Ако всичко вървеше добре, спускането можеше да стане сравнително бързо.
Надеждите му се оказаха прибързани. Този път от по-долния клон го деляха около сто и петдесет метра.
Борис въздъхна, изкачи се обратно по наклона и тръгна към дънера. Навярно имаше и по-близки клони, но те вървяха в друга посока. Нямаше друг изход, освен да се спусне по стъблото на Дървото.
За миг в душата му налетя чувството за самота и за да го прогони, той докосна с ръка джоба на корема си. Зверчето леко се размърда под пръстите му.
А Рим-Тим-Тука в просъница помисли, че нещата се уреждат чудесно. Колко умно беше измислил всичко! Големият досадник явно бродеше насам-натам и рано или късно щеше да мине през неговата територия. Оставаше да чака…
Дърветата се сгъстяваха. Клонът се издигна нагоре и изведнъж отсреща се появи колосалната стена на дънера. Борис се приближи плътно до нея, заби котвата и започна да се спуска, като се отблъскваше с крака от грапавата кора.
Вече няколко минути се спускаше, когато кракът му изведнъж изгуби опора и хлътна някъде навътре. Борис се вкопчи с нокти в стъблото и погледна надолу. Висеше над отвора на голяма хралупа. Предпазливо пропълзя по кората и се вмъкна вътре. Тук можеше да си почине, преди да продължи слизането. Той откачи котвата, изчака я да прелети край отвора и я издърпа.