Но къде оставаше тогава неизбежният социален и морално-етичен напредък? Какво означаваше това безмилостно преследване от клон на клон? Или песимистите бяха прави? Борис се помъчи да си припомни доводите им. Ксенофобия, религия… Да, може би. Имаше нещо ритуално в начина, по който го преследваше сфинксът — така в някои примитивни земни племена са избирали боец, който в двубой да накаже осъдения престъпник.

И все пак не му се искаше да вярва в естественото съжителство на мощна наука и обществена изостаналост. По-правдоподобен изглеждаше друг от предварително разглежданите варианти — прогрес, донесен отвън. Ако чужда цивилизация непредпазливо поднесе на слаборазвити племена всички плодове на своята наука, не е изключено да се получи тъкмо това — общество, в което има и ритуално хищничество, и напреднали биотехнологии, и радиопредавания…

При мисълта за радиопредавания Борис извади от джоба си малката радиостанция и включи на прием. Гласът на Сергиенко повтаряше монотонно, с нечовешко търпение: „…или подайте сигнал. Ние продължаваме да ви търсим… Борис Дечев, вие се нуждаете от помощ. Ако ни чувате, обадете се или подайте сигнал. Ние продължаваме…“

Да, те продължаваха. Бяха овладели не само външността на капитана. Владееха и гласа му и излъчваха това предаване с надеждата да излъжат жертвата си. Един негов сигнал би бил достатъчен, за да засекат къде се намира и после…

Нещо изшумоля из клоните и чукна Борис по челото. Стреснат, той подскочи, инстинктивно хвана дребния предмет и го огледа. Беше дребно топче, покрито с тънки дървесни люспи. Отгоре се изсипаха още няколко и като се вгледа между клоните, космонавтът разбра откъде идват. Късаше ги зверчето.

Взе един от плодовете и обели люспите. Отвътре имаше твърда жълтеникава ядка с лек мирис на смола.