Предпазливо я захапа, макар че вече беше сигурен в добрия избор на малкия си спътник. И имаше право — плодът се оказа вкусен, като земен лешник. Животинчето отгоре продължаваше деловито да събаря нови и нови топчета. Удивително същество… Може би беше разумно, може би не, но това нямаше значение. Важното беше друго — че присъствието му разкъсваше мъчителната завеса на самотата и вдъхваше на човека увереност. Всичко щеше да свърши добре. Само да успее да се добере до звездолета.

Вечерта настъпи неусетно. Дневната светлина се разпиля, изчезна в мътните ниски облаци и настъпи влажен мрак, сред който монотонно шушнеха безброй дъждовни капки. Зверчето се сгуши в нагръдния джоб на комбинезона и притихна. Борис лежеше с отворени очи, взираше се в тъмнината и мислеше…

Изведнъж се сепна. Заспал ли беше? Сякаш без никакъв преход се бе пренесъл в средата на нощта. Дъждът бе престанал и от разчистеното небе грееше огромната синкава луна. Сред плътната тишина долиташе ромонът на далечен поток.

Борис се надигна на лакти и седна. Чувстваше се спокоен и лек. Бавно изпълзя изпод дървото и вече знаеше какво ще види пред себе си. Сфинксът идваше към него, надигайки високо лапите си из влажната трева. Странно, сега не изглеждаше заплашителен и мисълта за бластера изчезна също тъй бързо, както се бе появила.

Деляха ги само няколко метра. Сфинксът спря и приветствено кимна:

— Добре дошъл в новия сън. Виждам, че сега си по-спокоен. Човекът вдигна рамене и смутено се усмихна.

— Какъв смисъл има да се плаша? Това е само сън, нали?

— Да — съгласи се сфинксът. — Това е само сън. Единствената ни възможност да се срещнем така…

— Как?

— Без страх. Без заплаха. Мирно — доколкото е възможно. Защото ние сме врагове наяве. Нали, Борисе? Ние сме ловец и дивеч, лъв и антилопа, орел и жерав, тиранозавър и игуанодон. Аз съм чудовището, което ще те гони докрай. А ти ще бягаш и ще се отбраняваш. Като днес.