Хората обаче не му обръщаха особено внимание — в хиляда деветстотин седемдесет и осма година делтапланерът все още не бе толкова популярен, та някой си пътник в трамвая да знае какво е това зад гърба на Людмил: за рибарски такъми го приемаха хората, за туристическа палатка или за нещо отнейде откраднато — хвърляха кратък поглед към увисналите островърхи криле, и толкова.

На последната спирка живееше любовницата на Людмил, че и оттатък. Докато крачеше из студения тъмен въздух, той с признателност си мислеше как заради него се премести тя в края на града — далеч от любопитната леля и нахалния й мъж, далече от бивши, е, още отпреди Людмил ухажори. И живееше тя сега встрани от порочния център в малко уютно апартаментче на единадесетия етаж.

Таня му отвори вратата меко, но широко. Така умееше тя да отваря врати, тъй за път разтвори и себе си — време на комбинатската лаборатория.

„Дали не съм си смогнал на харчовете?“ — за миг си помисли Людмил, усещайки до гърдите си силните й сферични, просто гимназист да изчисли обема им, толкова идеално сферични гърди.

След прегръдката се отдръпнаха, погледнаха се с топли очи, Людмил метна крилцата на закачалката, обу си пантофите и влезе в холчето.

— Какво да ти направя за вечеря? — попита Таня.

— Каквото ти се иска.

— Бульон от пиле, а после пилето на грил, а?

— Бива. Ще си сипя малко ракийка.

— Не ставай, аз ще ти донеса.

И му донесе наистина ракийката в шише от синьо, преливащо към зелено стъкло. Таня винаги така правеше, не признаваше тя търговското — купеше ли нещо от магазин, тутакси го присипваше от скучната му промишлена дрешка в някаква красива кутийка с изрисувани по нея цветя, в такива приятни бутилки, в пъстри бурканчета. Такава беше Таня — ако можеше да произвежда материя, цялата световна материя щеше да пресътвори в нещо по-добро, по-висше, но понеже това не бе по силите й, с въздишка купуваше направеното от чужди, небрежни ръце и сетне го прехвърляше в своите формички.