Той даже се озърташе в този смисъл, търсеше знак, който да сочи към бедна хижица, но липсваше подобен знак в планината. Огромните, с просветващи букви реклами все ресторанти пропагандираха и Христо, ще не ще, приближаваше заедно с останалите към един от тях — бял, с остър покрив, спускащ се почти до земята, с паркинг, с меню в дебела кожена папка.

Разбира се, преди да им връчат папката, имаха разправия с портиера. Владай пак мина най-леко: пусна дим от пуретата в очите му и в ответ получи дори нещо като поклонче. Людмил бе принуден да остави крилете в гардероба, ските и щеките — и тях там. С Данчо работата се позакучи. От една страна, бе в костюм, според както беше в изискванията, от друга страна, костюмът изглеждаше странно, леководолазно, лъскаво, с жълт кант. Но иначе костюм беше, да му се не види, и портиерът реши да се заяде заради рибката. Данчо тогава му подари улова си, портиерът веднага го пусна и така се изпълни Владаевото прозрение: „Вземи рибката със себе си — нека ти помага.“

А на Христо съвсем не му провървя — и грайферните немски обувки, и шведската винтяга, и австрийският клин — всичко, с което тайно, по своята скромност, той се гордееше, сега застана против него. Кой знае колко щяха да се препират на входа, ако Владай не се върна, не прошепна нещо на ухото, а може би на джобчето на портиера. Ей тогава чак се събраха четиримата около колосаната покривка с тежката кожена папка на менюто (Христо му викаше „ценоразпис“) в ръце. Спряха се на следното:

Людмил на телешко варено, моруна с масло и крем по баварски; Данчо на пилешка супа, фазан задушен и баклава. Владай си избра ракийка с шопска салата, водка с краби, бяло винце с пъстърва, свинско със зеле и с червено, биричка с ементал, коняченце с торта, кафе с един коняк и с газирана вода. Христо веднага откри отзад напред картофи „огретен“ и успя, мобилизирайки всичките си сили, да премълчи баварския крем.