Поръчаха всичко това на стария добър келнер, който услужливо тичаше по масите. Останалите клиенти свойски му викаха бай Япо и Владай също така го извика, изреди му цялата поръчка — първо напитките, а после и храната.

Бай Япо внимателно, с полупоклон изслуша поръчката, записвайки си желанията в тефтерчето, а после, щом всичко, газираната вода дори, бе споменато, рече ей така:

— Я ми кажете, млади приятели, крилцата в гардероба ваши ли са?

— Наши са.

— А ските, прекрасните, марка „Пирин“, и щеките?

— Наши са.

— А харпунчето, приятели, ваше ли е? А тези холандски пурети?

— Наши са, наши са!

— А като е така, ще получите, мили мои, най-много кюфтета, а на повече от бай си Япо не се надявайте.

— Но защо, как така, с какво да си обясним това отношение!

— Ще ви каже бай ви Япо, ще ви отвърне на въпросите — говореше ласкаво келнерът, без да изправи гърбина. — Не обича бай ви Япо хора, дето са си смогнали на харча — в това е тайната. Гледам костюмчета сте си купили, принадлежности всякакви, а сега, гледам, и да похапнете искате по-особено. А народът?! — внезапно стана строг сервитьорът.

— Кой народ, бай Япо?

— Нашият.

Разговорът тръгваше опасно и Владай се намеси с глас лукав и плавен, но с нотки на подрънкващи белезници:

— Че той, според теб, гладен ли стои, народът?

— Не е казвал бай ви Япо такова нещо. Я кажете, добри хора, говорил ли е бай ви Япо такова нещо? — обърна се келнерът към околните маси. — Идват тези, другари ли са, какви са, не ги знам и аз, и твърдят на всеослушание, че нямало ядене. Че аз, ако е за ядене, сега ще ви натъпча устата с цял панер кюфтета.

Очертаваше се скандал. Людмил пръв се усети:

— Я дай, бай Япо, по порция кебапчета.

— Е, това исках да чуя — стана пак нежен бай Япо. — Това вече ми хареса.