Наши хора сте, значи, народни хора. Виж ти, как външният вид лъже. Подведоха ме, момчета, ските ви, пуретите, харпунът, крилцата. Пък и дрешки, гледам, сте си купили — това ме поусъмни. Викам си — тези хора са си смогнали на харча и сега риба им се дояла, раци, едва ли не… Подведе ме, момчета, поръчката ви, странна ми се стори, нагла… Ех, ще ме простите — разприказва се старецът, а кебапчетата ви цвърчат вече, ще изгорят, ако не се сети да ги свали някой от огъня.

Бай Япо изчезна и се върна внезапно, може да се каже, малко преди да беше си тръгнал. Ловко носеше четири чинии, постави справедливо пред всекиго по една и пак се скри.

Мъжете, сконфузени от погледите, които все още им хвърляха от съседните маси, набързо задъвкаха кебапчетата. Май някой все пак се бе сетил да ги свали от скарата доста отдавна — тежък, вечен хлад внасяха вътре в телата им безвкусните хапове.

Ометоха набързо всичко съедобно от онова, което бе им сервирал бай Япо, платиха му (взе им старецът по левче отгоре, май не бе го напуснало съмнението, че са си смогнали на харчовете), излязоха навън, под топлото слънчице.

Там около пет минути всеки сам за себе си преживя този обед, а после тръгнаха към подножието на планината. По нанадолнището и думите им се търкаляха с лекота — бърбориха за каквото им дойде, а веднъж спряха на почивка под килнат заслон и Владай, гледайки към скрилото се, престорило се на червен лампаз, пришит за силуета на планинската верига слънце, каза почти сам на себе си:

— А дали не е прав бай Япо? Да не би да сме си смогнали наистина на харчовете? Да не би да е свършено вече с нас?

При този въпрос всички се развълнуваха, потънаха в мрачни двоумения, подхвърляйки на глас незначителни, но горестни реплики.

— Надали ще е така, попрекали келнерът.

— Не дай боже. Това само да не е вярно.

— Абе какво ще си го спомняме — келнер, и толкоз.

— И аз мисля, че не е вярно — уверено каза Владай. — Как тъй ще е вярно. Заради това ли, братлета, строихме нявга цепелина, за да си смогваме после на харчовете.