Идилия!
Мечтата на мъжа, завърнал се от работа. Съпругата шета около печката и сервира вкусни и вредни неща. Иска да ме помоли за нещо ли? Дъщерята тихо си играе с конструктора — на пет години престана да се интересува от кукли. Впрочем, строи не автомобили и самолети, а малки къщички, може би ще стане архитект?
— Свете, командироват ме в Единбург. — за всеки случай повторих аз.
— Да, чух. — спокойно отвърна Светлана.
Гарафата се издигна над масата. Протритата тапа се измъкна от гърлото. Тънка прозрачна струя студена водка потече в чашата.
— Трябва да летя тази нощ. — казах аз. — Няма полет до Единбург, затова ще летя до Лондон, а там ще се прехвърля…
— Тогава не пий много. — обезпокои се Светлана.
Гарафата описа вираж и се понесе обратно към хладилника.
— Мислех, че ще се разстроиш. — обидено казах аз.
— Какъв е смисълът? — Светлана си напълни и нейната чиния. Седна до мен. — Няма да тръгнеш ли?
— Ще тръгна…
— Именно. Остава само Хесер да започне да звъни и да обяснява колко е важна командировката ти. — Светлана се намръщи.
— Тя наистина е важна.
— Знам. — кимна Светлана. — Сутринта почувствах, че ще те изпратят някъде надалеч. Обадих се на Олга, попитах какво се е случило през последните дни. И… тя ми разказа за онова момче в Шотландия.
Кимнах с облекчение. Светлана е запозната — прекрасно. Няма нужда от лъжи и недомлъвки.
— Някак е странна тази история. — каза Светлана.
Свих рамене и изпих отпуснатите ми четирийсет грама. С удоволствие захрупах кисела краставичка и измърморих с пълна уста:
— Какво странно има? Или е див вампир, или се е побъркал от глад… при тях това е нормално. Е, и чувството му за хумор е специфично. Да убиеш човек в атракциона „Замъка на вампирите“!
— По-тихо. — намръщи се Светлана и посочи с поглед към Надечка.
Аз се заех да дъвча енергично. Обичам печени картофи — с хрупкава коричка, изпечени в гъша мазнина, с шепа бели гъби, ако им е сезона — пресни, ако не — сушени. Всичко е наред, всичко е добре, тате и мама говорят за всякакви глупости, за кино, за книжки, всъщност вампири няма…