— И така, желая ви късмет. — продължи Завулон. — А, да! Ако не те затруднява, донеси ми като подарък от Единбург някакво магнитче за хладилника.
— Защо? — попитах аз.
— Колекционирам ги. — усмихна се Завулон.
И изчезна — пропадна през Сумрака в някой от дълбоките слоеве. Естествено, не хукнахме да го преследваме.
— Позьор. — казах аз.
— За хладилника… — измърмори Семьон. — Мога да си представя какво има в хладилника си… Магнитче… кутия стрихнин му донеси! Смеси го с шотландски хагис и го донеси.
— „Хагис“ — това са марка пелени. — казах аз. — Добри бяха, купувахме за щерката.
— Хагис е и храна. — Семьон поклати глава. — Макар че… ако съдя по вкуса… сигурно си приличат.
ВТОРА ГЛАВА
В наши дни е трудно да се насладиш на удоволствието от полета със самолет. Авариите с износените „Боинг-737“ и „Ту-154“, разсеяните швейцарски диспечери и точните украински ракетчици, арабските терористи — всичко това не предразполага към спокойно прекарване в удобното кресло. И нищо, че конякът в безмитния магазин е евтин, стюардесата е грижлива, а храната и виното са много добри — на човек му е трудно да се отпусне.
За щастие, аз не съм човек. Линията на вероятностите е прегледана от Хесер и Светлана. И аз самият съм способен да прегледам бъдещето в близките няколко часа. Ще долетим, ще долетим спокойно, ще кацнем меко в Хитроу и ще успея да се прехвърля на самолета за Единбург…
Така че можех спокойно да си седя на мястото в бизнес-класата (предполагам, не заради неочакваната щедрост на шефа, а просто поради липса на други билети), да пийвам прилично чилийско винце и съчувствено да поглеждам към жената от другата страна на пътеката. Беше я страх. Непрекъснато се кръстеше и беззвучно шепнеше молитви.
В края на краищата не издържах, протегнах се към нея през Сумрака и леко я погалих по главата. Не с ръката — с мисълта си. Докоснах многократно боядисваната коса с онази ласка, която при хората е присъща само на майките и която мигновено развява всички тревоги.