Беше минавал веднъж през това летище — още когато се казваше летище Лод. А преди това, само Бог знае преди колко години, той бе прекосил морето от Хайфа до Кипър в рибарска лодка, пренасяйки друга от монетите — едва третата от тези, които някога бе притежавал. Екипажът бе усетил, че бяга от нещо и когато през нощта излезе буря, която едва не ги преобърна, кокът — ококорен йорданец с невинни очи — го нарече Йона и в този момент Пениман се бе изправил пред опасността да свърши в морето. А когато монетата засия с огъня на Свети Елм в заредения със статично електричество въздух, те му я взеха, изхвърлиха я през борда и без някой да издаде звук, всички видяха някаква огромна тъмна сянка да се издига от дълбините, за да погълне бавно светещата монета.

Годините бяха разбъркали спомените му. Времето състарява хората… дори тези от тях, които знаят това-онова. Но сега, с монетите в джоба, той се чувстваше отново почти млад, макар усещането да бе малко неестествено — като младежка руменина по бузите на добре охранен вампир.

Погледна назад през прозореца. Нищо не подсказваше, че някой ги преследва. След по-малко от час щеше да бъде на летището и да се качи на самолета на „Пан Американ“, който щеше да го отнесе към Париж и Ню Йорк. После щеше да се отбие във Ванкувър на път за Лос Анджелис, за да посети своя стар приятел, нумизмата Пфениг. Пфениг би могъл да научи за убийството на Аурей и можеше да избяга. Но също така възможно бе да се реши да продава. Може би Пфениг щеше да окаже от онези, които биха свалили цената или поне биха преценили, че е по-добре да продадеш евтино, отколкото да умреш. Светът беше пълен с глупаци, които кой знае защо смятаха, че са избрани да бъдат Пазители. Самият той бе от призваните, но само той, а не някой друг, щеше да определи смисъла на това призвание.

Беше оставил в Йерусалим мъртъв стареца на име Аурей и при добро стечение на обстоятелствата тялото му щеше да си остане заключено в магазина с дни наред, преди някой случайно да го открие.