От много време насам Жул Пениман подозираше, че Аурей притежава няколко от сребърниците, но не бе очаквал и половината от това, на което се натъкна. Колкото и силен човек да бе Аурей, той не би следвало да се надява, че ще може да укрие сребърниците. Те имаха свойството да намират Пазителите, но можеха и да напипват техните слабости. А ако такива липсваха, сребърниците ги създаваха. В началото Аурей не бе нищо повече от обикновен Пазител; бе последовател на Скитника-евреин

Жул Пениман не беше ничий последовател. Беше като камък в пустиня, несвързан с никой — нещо, което намира всичко необходимо му в себе си. А за разлика от Аурей бе жив и притежаваше близо, макар и не точно, два пъти повече сребърници. Мощта му щеше да стане невъобразима. И, за разлика от Юда Искариотски, той не страдаше от скрупули…

При мисълта за Юда Искариотски той извади от джоба на палтото си шишенце, пълно с Пепто-Бисмол

Таксито изтрополи по капака на уличната канализация, а шофьорът опипа по пода и вдигна бутилка сладко кармелско вино. Пениман се наклони напред, за да възрази, но мъжът пред него само сви рамене, обърна бутилката в устата си и веднага изплю виното през прозореца, изруга и изхвърли както плика, така и бутилката, измърморвайки под нос нещо за оцет. После се обърна и гневно изгледа Пениман като че ли метаморфозата на виното бе негова вина. Което до известна степен си беше истина.

В този миг започна да вали. Големи кални капки зацапаха предното стъкло. Пениман отново погледна през задното стъкло към почти безоблачното небе. Над главите им, преследвайки ги, се носеше един-единствен черен облак, а над пустинята сякаш се бяха събрали хиляди въздушни дяволи, които танцуваха сред вихрушки от прах и изсъхнали клонки.