Заедно с куфара в касетата на аерогарата бе оставил и оловна кутия. Но по-правилно щеше да бъде, ако я беше взел със себе си. Кожената торбичка не бе достатъчна, за да удържи сребърниците. Дори времето, съвсем неочаквано, се бе поддало на въздействието им, сякаш знаеше, че те… какво?… че бяха попаднали в ръце, които не бяха зли. „Зли“ не беше точната дума. Зло е дума, която се използва от невежите, опитващи се да обяснят сили, от които се страхуват. Жул Пениман не се страхуваше от нищо, освен, разбира се, от това да не му бъде попречено сега — в момента, когато се намираше толкова близко до пълната победа.
В този миг огледалото за обратно виждане се спука и посипа предната седалка с малки парчета. Шофьорът хвърли странично поглед към Пениман. На лицето му бе изписано тревожно недоумение. Таксито се отклони към банкета, после обратно към платното и започна да забавя ход. Пениман беше виждал това изражение преди. Извади портфейла си, дръпна от него снопче шекели и помаха с тях към шофьора. Колата продължи. След десет минути щяха да бъдат в Тел Авив.
Наистина Пениман не притежаваше още всички сребърници. Два все още бяха погребани под земята, а оставаше и онзи, който бе хвърлен в морето. Пфениг — и това изглеждаше почти сигурно — притежаваше друг… или може би сребърникът притежаваше него самия. Оставаше и монетата в Калифорния. Монетата, забулена в мистерия. Но той щеше да се добере до всичките, защото колкото повече притежаваше, толкова по-сигурен бе къде се намират останалите, сякаш сребърниците сами се търсеха и намираха.