Долу в долината трептяха много пламъчета едно до друго. Хиляди светещи точки се кръстосваха, скачаха и се плъзваха насам-натам, танцуваха, стрелваха се и летяха една през друга. В далечината те бяха съвсем мънички, но по-близките до нас ставаха все по-големи. Светилището буквално се къпеше в блясък и светлина, а двете кули се издигаха в тъмнината на нощта със строга мъжественост. При това отдолу се извисяваха на приглушени вълни ехтящи, развълнувани гласове, прекъсвани често от силен, ликуващ вик. Можех да стоя тук с часове, да се наслаждавам и любувам на гледката.

— Каква е тази звезда? — прозвуча до мен въпрос на кюрдски. Беше един от джесидите.

— Къде — заинтересува се друг.

— Виж Pea кадишан там, вдясно!

— Виждам го.

— В него припламва една светла звезда. Сега отново! Виждаш ли я?

— Виждам я. Това е Киале бе сери.

Четирите звезди, които образуват външната страна на мечката в нашето съзвездие, се казват при кюрдите Старецът. Те мислят, че главата му е скрита зад съседно съзвездие. Трите звезди, които образуват за нас опашката на Голямата мечка (или «окът» на колата, както това съзвездие също се нарича), се именуват при тях Двамата братя и Сляпата майка на Стареца.

— Киале бе сери? Но той има четири звезди! — смяташе първият човек. — Това ще е Кумикджи сивиан.

— Тя е по-нависоко. Сега отново блесна. Ах, ние сме се заблудили. Та тя е на юг. Сигурно е Мешин.

— Мешин също има няколко звезди. Какво мислиш, ефенди?

Коя ли е?

Въпросът беше отправен към мен. Тази «звезда» ми изглеждаше подозрителна.

Факлите и светлините под нас хвърляха отблясък към възвишението. Това ни пречеше да разпознаем точно звездите. Светлината обаче, която от време на време проблясваше отсреща, беше необикновено ярка. Приличаше на блуждаещ огън, който внезапно блясва и мигновено угасва. Наблюдавах още известно време и после се обърнах към Халеф: