Последва продажбата на куршуми, за което вече споменах. Преди това обаче свещениците пристъпиха напред и направиха подарък на Али бей и на мен. Той получи седем куршума и аз седем. С остър предмет на тях бе гравирана арабска дума. На четири от моите куршуми се четеше «ал Шемс» — «слънце».

Продажбата се състоя във външния двор, докато във вътрешността на обграденото със зид място отново прозвучаха инструментите и пеенето. Напуснах светилището. Хрумна ми, че отгоре долината ще представлява чудно хубава гледка. Отправих се да взема Халеф да ме придружи. Намерих го да седи с бюлюк емини на площадката пред къщата. Очевидно разговорът беше оживен, тъй като чух Хаджията да пита:

— Какво? Това бил някакъв руснак?

— Да, един московец, Аллах да отсече главата му, защото, ако не беше той, и досега щях да имам нос. Раздавах удари като побеснял около себе си. Онзи мъжага обаче замахна към главата ми. Исках да избягна оръжието му и отстъпих назад. Ударът, който трябваше да улучи главата ми, срещна само…

— Хаджи Халеф — извиках аз.

Достави ми удоволствие поне веднъж да прекъсна прочутата история за носа. Двамата скочиха и се приближиха.

— Трябва да ме придружиш, Халеф, ела!

— Къде, сихди?

— Там, горе, на възвишението, за да видим как изглежда осветената долина.

— Емире, нека и аз да дойда — помоли Ифра.

— Нямам нищо против. Да вървим!

Изкачихме хълма над Баадри. Навсякъде срещнахме мъже, жени и деца с факли и фенери и всички радостно ни поздравяваха и заприказваха. Когато стигнахме върха, пред нас се разкри неописуема гледка. Няколко джесиди ни бяха последвали, за да ни осветяват пътя. Помолих ги да се върнат обратно или да угасят факлите. Който искаше да изпита цялата наслада, трябваше да стои на тъмно.