Двайсет минути след като бях видял звездата, препускахме по пътя за Айн Сифни. На следващия хълм спряхме. Взрях се в полумрака пред нас и. най-сетне отново видях светлината. Посочих я на Селек.

— Ефенди — каза той. — Това не е звезда, не са и факли, защото тяхната светлина е по-обилна. Това са фенери.

— Трябва да се доближим до тях. Познаваш ли добре местността?

— Ще те водя. Зная всеки камък и всеки храст. Движи се близо до мен и придържай коня си.

Селек се насочи вдясно от реката. Продължихме в тръс напряко през пущинака. Ездата бе непоносима, но само след четвърт час можеше да различим отделните светлини. След още четвърт час, докато светлините бяха изчезнали зад един хълм и ние се озовахме на него, видяхме една доста многобройна колона. От какви хора се състоеше, оттук не можеше да се различи. Забелязахме, че тя внезапно изчезна и повече не се появи.

— Има ли нататък още хълмове?

— Не. Оттук започва равнината — отговори Селек.

— Или някоя долина, в която светлините биха се изгубили?

— Не.

— Може би гора?

— Да, ефенди — съобрази бързо Селек. — Там, където изчезнаха, има малка маслинова горичка.

— Аха! Ще останеш с конете тук и ще ни чакаш, а Халеф ще ме придружи.

— Господарю, вземи и мен — помоли Селек.

— Животните ще ни издадат.

— Ще ги завържем.

— Моят вран кон ми е прекалено скъп, за да го оставя без надзор. А и ти не би могъл да се промъкнеш. Ще те чуят или видят.

— Ефенди, ще мога.

— Млъкни! — отсече Халеф. — И аз мислех, че мога да се промъквам в някой дуар и да задигна най-добрия кон. Но когато го направих пред ефенди, трябваше да се срамувам като хлапак. Успокой се! Аллах не е пожелал да бъдеш като катеричка.