Оставихме пушките си и тръгнахме. Беше толкова светло, че на петдесет крачки можехме да различим човек. След около десетина минути пред нас се изпречи черна точка. Очертанията й постепенно се увеличаваха — това беше маслиновата горичка. Когато доближихме толкова близо, че можехме след пет минути да я достигнем, спрях и се ослушах напрегнато. Не се чуваше и най-малкият шум.

— Движи се точно след мен, така че да сме в една линия! Бях само по яке и панталони — и двете тъмни. На главата си носех тюрбан, чиито светли краища размотах. Така не можеха лесно да ме различат от тъмната земя, също и Халеф.

Безшумно се промъквахме по-нататък. Внезапно доловихме пращене от счупени клони. Легнахме на земята и внимателно запълзяхме напред. Дращенето и чупенето се усилиха.

— Събират клони, за да запалят огън.

— Това е добре за нас, сихди! — прошепна Халеф.

[#1 Арабско палатъчно село. — Бел. нем. изд.]

Скоро се добрахме до началото на горичката. Доловихме пръхтене на коне и човешки гласове. Лежахме до гъст храсталак. Посочих го и казах тихо:

— Скрий се тук и ме чакай, Халеф.

— Сихди, няма да те изоставя, ще те последвам!

— Можеш да ме издадеш. Да се промъкнеш безшумно в гората е по-трудно, отколкото в полето. Взех те с мен, за да прикриваш връщането ми. Ще останеш тук дори и да чуеш изстрели. Когато те повикам, ела колкото се може по-бързо.

— А ако не се върнеш или извикаш?

— Тогава се промъкни след половин час, за да видиш какво е станало с мен.

— Сихди, ако османлиите те убият, ще погубя всички!

Това уверение чух повторно, след което тръгнах. Но още не бях се отдалечил от Халеф, когато прозвуча силен, повелителен глас:

— Атеш йак! (Пали, запали огъня!)

Гласът бе на не повече от тридесет метра. Можех все още необезпокояван да пълзя напред. Внезапно дочух пращенето на огън и светлият пламък освети дърветата почти до мен. Това значително затрудни задачата ми.