— Атеш етрафина ташлар кьой. (Поставете камъни около огъня!) — заповяда гласът.

Тази заповед веднага бе изпълнена, огънят намаля и аз можех да се придвижа отново. Промъквах се от дърво до дърво, изчаквайки зад всяко, докато се уверя, че не съм забелязан. За щастие, тази предпазливост беше излишна. Аз не се намирах сред девствените лесове на Америка и на хората пред мен, изглежда, не можеше да им мине и през ум, че някой ги подслушва.

Придвижвах се все по-напред и се добрах до дърво, чиито корени бяха така разклонени, че можех да намеря сигурно убежище между тях. Това бе добре дошло, защото в близост до дървото седяха двама мъже, които ме интересуваха, двама турски офицери.

С известни усилия успях удобно да се разположа между корените на дървото и оттук можех да огледам всичко.

Вън на поляната се виждаха четири планински оръдия. В края на горичката бяха привързани около четиридесет мулета, необходими за транспорта им. Обикновено за едно оръдие са нужни седем мулета. Едно носи цевта, друго — лафета, трето — колелетата, а останалите четири — сандъците с муниции.

Артилеристите се бяха разположили удобно. Те лежаха изтегнати на земята и разговаряха помежду си. Двамата офицери се канеха да пият кафе и да пушат чибуците си. Затова беше запален огън, на който върху два камъка бе поставено котле. Единият от тези юнаци беше капитан, другият — лейтенант. Капитанът имаше твърде добродушен вид. Той ми приличаше на дебел немски фурнаджия, който изпълнява ролята на разлютен турчин в някой любителски театър и при това е взел на заем костюма си. С лейтенанта беше същото. Точно като него можеше да изглежда някоя процъфтяла кафеджийка, която, обзета от непонятните прищевки на младо девойче, отива на карнавал, облечена в шалвари и турски жакет.

Думите, които можех да чуя, естествено не бяха така забавни. Бях толкова близо до офицерите, че долових всичко.