Облеклото на двамата имаше ужасно занемарен вид, но оръжията им бяха изключително хубави. Там, където допреди малко бяха седели, се виждаха разни предмети, които рядко можеха да се видят в пустинята и сигурно само затова бяха оставени така на показ. Явно двамата не бяха имали време да ги скрият: копринена носна кърпа, златен часовник с ланец, компас, един великолепен револвер и подвързан с кожа бележник.

Направих се, че не съм забелязал тези неща, извадих от торбата на седлото шепа фурми и започнах да ям с безразлична физиономия.

— Какво ще правите в Седада? — попита ме дългият.

— Нищо, ще продължим нататък.

— Накъде?

— През Шот ал Джерид към Фетнаса и Кбили.

Скритият поглед, който той хвърли към спътника си, ми подсказа, че и те бяха тръгнали натам. После той продължи да пита:

— Работа ли имаш във Фетнаса или Кбили.

— Да.

— Стадата си ли ще продаваш там?

— Не.

— А може би робите си?

— Не.

— Или ще препродаваш стоки от Судан?

— Не.

— А какво тогава?

— Нищо. Един син на моето племе не върти търговия с Фет-наса.

— Тогава сигурно ще си вземаш жена оттам. Направих сърдита физиономия.

— Не знаеш ли, че е оскърбление да говориш с някой мъж за жена му? Или си гяур, който пренебрегва тази Божа заповед?

Мъжът видимо се стресна, вследствие на което предположих, че съм отгатнал истината. Той въобще не приличаше на бедуин; лица като неговото сигурно ми бяха правили впечатление при мъжете с арменски произход и… ах, дали той не беше арменецът, убил търговеца в Блида, обявата за когото носех в джоба си? Когато тази мисъл проблесна в съзнанието ми, погледът ми отново попадна върху револвера. На дръжката му имаше сребърна табелка, върху която бе издълбано някакво име.

— Ще позволиш ли?

Същевременно посегнах към револвера и прочетох: «Пол Галингре, Марсилия». Най-вероятно това не беше името на фабриканта, а на притежателя му. Но не издадох подозрението си с някаква гримаса, а разсеяно попитах: