— Не е твоя работа. Върни ми го обратно!

Вместо да се подчиня на арменеца, отворих бележника. На първата страница прочетох името Пол Галингре; съдържанието обаче беше стенографирано, а за съжаление нито можех да пиша, нито да чета стенографско писмо.

— Остави книгата, ти казвам! — заплаши той. Казвайки това, той я изби от ръцете ми, така че тя излетя в локвата. Станах и се опитах да я спася, но срещнах двойна съпротива, защото по-младият от двамата застана между мен и водата.

Досега Халеф беше следил словесния ни двубои с привидно безразличие, но видях, че показалецът му беше върху спусъка на пушката. Достатъчен беше само един мой знак, за да стреля. Наведох се да взема и компаса.

— Стой, всичко това е мое! Върни ми нещата! — извика противникът ми.

Той ме хвана за ръката, за да придаде тежест на думите си.

Но възможно най-спокойно аз казах:

— Сядай долу! Още не сме свършили разговора си.

— Не искам да имам нищо общо с теб!

— Аз пък искам. Седни, ако ти е мил животът!

Тази заплаха, придружена с многозначителен поглед към Халеф, изглежда, подейства. Хамд ал Амасат седна и аз направих същото. Тогава извадих моя револвер.

— Погледни! И аз имам същото оръжие! Остави пистолета си, защото иначе ще заговори моят.

Хамд ал Амасат се видя натясно и бавно остави револвера до себе си, но беше готов всеки момент да го сграбчи.

— Значи ти си син на племето уеляд хамалек? — подех аз отново.

— Да, такъв съм.

— От Гафса ли идваш?

— Оттам.

— От колко време яздиш през Уади Тарфауи?

— Какво те засяга това?

— Засяга ме, и то много. Там горе има труп на един мъж, когото ти си убил.

Сянка премина по лицето на арменеца.

— Дори и да съм го направил, защо разпитваш за него?

— Искам да знам само няколко неща. Кой беше човекът?