— Не го познавам.

— Защо уби него и камилата му?

— Защото така ми харесваше.

— Правоверен ли беше?

— Не, беше чужденец.

— Взел си всичко, което е носел със себе си.

— Да му го оставя ли трябваше?

— Не, защото сега ще ми дадеш всичко.

— На теб ли?… Не те разбирам.

— Веднага ще ме разбереш. Мъртвият е бил християнин. Аз също съм такъв и ще отмъстя за него.

— Кръв за кръв ли?

— Не. Ако беше така, вече нямаше да си жив. Намираме се в пустинята, където важи само правото на по-силния. Не бих искал да установявам кой от нас двамата е по-силният; предавам те на Божието отмъщение на Всезнаещия и Всемогъщия, който всичко вижда и наказва всяко злодеяние. Едно нещо искам от теб: да извадиш всичко, което си взел от мъртвеца.

Хамд ал Амасат се засмя невъзмутимо.

— Мислиш ли, че наистина ще го направя?

— Мисля.

— Вземи каквото искаш.

Той посегна към револвера. Но аз бях по-бърз и насочих срещу него дулото на моя.

— Спри или ще стрелям!

Положението, в което се намирах, беше доста сериозно. Държах се така, сякаш всички козове бяха в ръцете ми, а това съвсем не беше вярно. За щастие, противникът ми явно беше повече хитър, отколкото смел. Той нерешително отдръпна ръката си.

— Какво ще правиш с тези неща? — попита той.

— Ще ги предам на роднините на убития.

Усмивката, която се появи на лицето му, бе почти състрадателна.

— Лъжеш — каза той самоуверено. — Искаш да ги задържиш за себе си.

— Не лъжа.

— А какво ще предприемеш срещу мен?

— Сега нищо. Но се пази, ако пак се срещнем!

— Ти наистина ли отиваш в Седада?

— Да.

— И ако ти дам нещата, ще оставиш ли мен и моя спътник необезпокоявани да заминем за Бир Сауди?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да.