— Закълни се.

— За такива дреболии не се кълна. Ще удържа на думата си и без клетва.

— Ето, вземи револвера, часовника, компаса и кърпата!

— Какво още имаше убитият в себе си?

— Нищо.

— Сигурно е имал и пари.

— Тях ще задържа.

— Нямам нищо против. Но ми дай портфейла или кесията, в която са се намирали.

— Ще ти я дам.

Хамд ал Амасат бръкна в пояса си и извади обшита с мъниста кесия, която изпразни и след това ми подаде.

— Нищо друго ли нямаше човекът у себе си? — осведомих се аз отново.

— Не. Ако искаш, претърси ме.

— Не е необходимо.

— Значи можем да тръгваме.

— Да.

Той като че с облекчение въздъхна. А спътникът му явно беше доста страхлив човек, който видимо се радваше, че могат така лесно да се измъкнат. Събраха нещата си и се качиха на конете.

— Ес селям алейкюм!

Не им отговорих. След няколко мига убийците изчезнаха зад възвишението на Уади.

До този момент Халеф не беше казал нито дума, но сега наруши мълчанието си.

— Сихди!

— Какво?

— Мога ли да ти кажа нещо? Познаваш ли птицата щраус?

— Да.

— Знаеш ли каква е?

— Каква?

— Глупава, много глупава.

— И после!

— Извинявай, сихди, но ми се струваш по-глупав и от щраус.

— Защо?

— Защото остави тези мерзавци да избягат.

— Не можех нито да ги задържа, нито да ги убия.

— Защо да не можеш? Ако бяха убили някой правоверен, можеш да бъдеш сигурен, че щях да ги изпратя при шейтана

— Кой ти каза, че са се измъкнали?

— Ами че негодяите вече изчезнаха. Ще стигнат до Бир Сауди и оттам ще идат в Дебила и Ел Уед и ще изчезнат в Арег

— Няма да стане.

— Как така? Нали казаха, че отиват към Бир Сауди.

— Излъгаха. Потеглиха към Седада.