— Веднага.

— Накъде, сихди?

— До Фетнаса. Какъв е пътят дотам?

— Много опасен. Има само две съвсем сигурни пътеки към отсрещния бряг. Те са Ал Тосерия между Тосер и Фетнаса и Ас Суида между Нефта и Сарсин. Пътят оттук към Фетнаса обаче е много лош и само двама души го познават както трябва. Единият съм аз, а другият е Афран Ракедин, тук в Крие.

— И синът ти ли не познава пътя?

— Не.

— Ако тръгнем по обяд, кога ще пристигнем във Фетнаса?

— Преди изгрев-слънце, ако животните ти са добри.

— Ти и през нощта ли можеш да минеш през соленото езеро?

— Ако свети луната, мога. Но ако е тъмно, прекарвам нощта в езерото. Има места, където солта е толкова дебела, че може да издържи цял керван, спрял на бивак.

— Ще ни преведеш ли?

— С удоволствие, ефенди.

— Хайде тогава най-напред да поразгледаме езерото.

— Още ли не си минавал през солено езеро?

— Не.

— Тогава ела! Трябва да видиш блатото на смъртта, мястото на гибелта, морето на мълчанието, през което ще те преведа

с твърда крачка.

Излязохме от колибата и тръгнахме на изток. След като минахме през широка блатиста ивица, стигнахме до същинския бряг на соленото езеро, чиято вода, покрита от соления пласт, не се виждаше. Забих ножа си на няколко места и установих, че соленият слой е с дебелина 14 см. При това бе толкова здрав, че можеше да издържи човек с нормално тегло. Беше покрит с тънка пясъчна покривка, която на много места беше изду хана от вятъра и солта проблясваше със синкавобяло сияние.

Докато се занимавах с това проучване, зад нас се чу глас:

— Ес селям алейкюм!

Обърнах се. Пред нас стоеше слаб, кривокрак бедуин, комуто някоя болест или може би изстрел беше отнел носа.

— @Ве’алейкюм ес селям! — отговори Садек. — Какво прави моят приятел Арфан Ракедим тук, на соленото езеро? Ти си облечен за път? Чужденци ли ще превеждаш през собха?