— Така е — отвърна попитаният. — Двама мъже, които ще дойдат след малко.

— Къде искат да отидат?

— Във Фетнаса.

Мъжът на име Арфан Ракедим беше всъщност другият водач, за когото Садек беше говорил. Той посочи към мен и Халеф.

— Тези двама чужденци също ли искат да минат през блатото?

— Да.

— Закъде са?

— Също за Фетнаса. Аз ще ги водя.

— Могат да тръгнат веднага с мен; ще си спестиш труда.

— Те са ми приятели и това няма да ме затрудни.

— Знам, че си стиснат и не изпускаш нищо. Винаги си ми отнемал най-богатите пътници.

— Никого не отнемам. Водя само хората, които доброволно идват при мен.

— Мълчи! Защо Омар, синът ти, също стана водач? Вие брутално ми отнемате хляба, за да умра от глад. Но Аллах ще ви накаже и ще отклони стъпките ви така, че блатото да ви погълне.

Възможно бе борбата за хляб да е раздухала вражда между тях, но очите на този човек съвсем не бяха доброжелателни, а това бе достатъчно, за да нямам желание да му се доверя. Афран Ракедим се обърна и се отдалечи от брега, където на известно разстояние се появиха двама ездачи. Бяха двамата мъже, които бяхме срещнали в пустинята, а след това и преследвали.

— Сихди — извика Халеф, — познаваш ли тези негодници? Ще ги оставим ли спокойно да се измъкнат?

Той вече беше вдигнал оръжието си за стрелба. Но аз го възпрях.

— Кои са тези мъже? — попита нашият водач.

— Убийци! — отговори Халеф.

— Убили са някого от твоето семейство или племе?

— Не.

— За кръв ли имаш да им отмъщаваш?

— Не.

— Тогава ги остави на мира! Няма смисъл да се месиш в чужди работи.

Садек говореше като истински бедуин. Не смяташе за необходимо дори да удостои с поглед хората, които му бяха описани като убийци. Те също ни забелязаха и ни познаха. Видях как се разбързаха да тръгнат по соления пласт. Когато потеглиха, чухме презрителния им смях, след което ни обърнаха гръб.