— Сихди — попита той смутено, — нали няма да издаваш, че не съм бил още в Мека?

— Ще казвам това само когато пак започнеш да ме убеждаваш да приема исляма. Но иначе ще си мълча. Я погледни тук! Не са ли това следи в пясъка?

Отдавна бяхме завили към У ад и Тарфауи и бяхме стигнали до едно място, където пустинният вятър беше издухал наносния пясък върху високия скалист бряг. В този пясък ясно се виждаше една следа.

— Оттук са минали ездачи — каза Халеф безгрижно.

— Тогава да слезем и да огледаме отпечатъците.

Спътникът ми въпросително ме погледна.

— Сихди, но това не е нужно. За какво ти е да се взираш в следи от копита?

— Винаги е добре да знаеш кой е пред теб.

— Ако проучваш всички следи, които видим по пътя си, и след два месеца няма да стигнем до Седада. Какво те интересуват ездачите, които са пред нас?

— Бил съм в далечни страни, където има пустош и често животът ти зависи от това, да се следят зорко всички пътеки и следи, за да разбереш дали ще срещнеш приятел или враг.

— Тук няма да срещнеш враг, сихди.

— Това никога не се знае.

Скочих от седлото и различих следите на три животни, една камила и два коня. Ако се съдеше по отпечатъците на камилата, тя беше с ездач. Като разгледах следите по-внимателно, ми направи впечатление една особеност, която ме накара да предположа, че единият от конете куца. Това предизвика учудването ми, защото се намирах в страна, където изобилието от коне даваше възможност на всеки да язди здрав кон. Притежателят на тази кранта или не беше арабин, или беше много беден човек.

Халеф се смееше на старанието, с което изследвах пясъка, и когато отново се изправих, ме попита:

— Е, какво видя, сихди?

— Били са два коня и една камила.

— Два коня и една камила! Аллах да благослови очите ти! И аз видях същото, и то без да слизам от кобилата си. Ужким си учен човек, а пък правиш работи, на които и един мулетар ще се смее. И какво ти помогнаха богатите знания, с които се перчиш?