— Он ики сике-ми? 

Жената беше Нохуда. Тя се приближи, взе гривната от ръката ми и я разгледа.

— Аллах! — извика тя. — Моята е. Наследство е от предците на майка ми. Погледни тук, за да се убедиш, че наистина е моя! Тя я подаде на мъжа си.

— В името на Аллаха, наистина е твоята гривна! — потвърди той.

— Тогава си спомни, Нохуда, дали по това време мюбарекът е бил при теб — казах аз.

— Мюбарекът не, но просякът беше. Извикахме го, за да му дадем ядене. Гривната ми беше на масата и я мушнах в раклата. Той е видял. Когато след няколко дена случайно я потърсих, гривната я нямаше.

— Е, сега знаеш кой е крадецът.

— Той е. Оказа се, че той го е направил. Ах ти, мошенико! Ще ти издера очите. Ще…

— Тихо! — прекъснах аз жената, защото се страхувах, че щом веднъж потокът на речта й се превърне в наводнение, няма да пресъхне скоро. — Вземи си гривната и поискай наказание за крадеца! Сега виждате какъв човек сте почитали. А този разбойник дори е издигнат в баш кятиб и участва при осъждането на другите. Прокле ме да отида в ада и заради него едва не си навлякох гнева на честните хора. Настоявам да бъде затворен на сигурно място, откъдето да не може да се измъкне, и да бъде предаден на махреджа на Салоники.

Всички не само се съгласиха с мен, но се чуха и много възгласи:

«Първо го набийте! Накажете го с бастонада! Строшете му ходилата от бой!»

— Чевиринъс боюнуну! (Извийте му врата!) — горещеше се Нохуда, разгневена от кражбата.

Досега мюбарекът не беше казал нищо. Но ето че се развика:

— Не му вярвайте! Той е гяур. Чужденецът е крадецът. Той току-що ми пъхна гривната в джоба. Той… вай, вай!

Старецът се разкрещя от болка, защото камшикът на Халеф плющеше по гърба му.

— Почакай, негоднико! — извика хаджията. — Ще напиша на гърба ти, че едва днес пристигаме по тези места. Как би могъл ефендито да открадне гривната? Пък и един толкова известен човек като него не е крадец. Ето ти удостоверение!