— Иска ми се родителите ни да се върнат от Цейлон — произнесе с копнеж Антония. — Почти съм забравила как изглежда майка ни, освен че има руса коса и е много красива.
— Това беше преди десет години. Жените се износват в тропическата жега — заяви непочтително Антъни.
— Не и Ивлин — обади се баба му. — Тя е способна да се грижи за себе си.
— Роз! Понякога оставам с впечатление, че не одобряваш поведението на мама — отбеляза внучка й.
— Мм — отвърна уклончиво възрастната жена. — Моли, можеш да опаковаш перуката и роклята с останалата част от новия гардероб на внучка ми Антония, мисля да пристигнем в града един ден по-рано, за да можеш да си починеш добре. Започне ли веднъж сезонът, няма да виждаш леглото си преди зазоряване.
Летният ден бе прекрасен. Девойката си тананикаше щастливо, потънала в мечти за това, което я очакваше в Лондон. Сега, когато до появата й в обществото оставаха броени дни, вече не можеше да си намери място от вълнение. Баба й се бе погрижила да я отгледа и възпита и сега бе дошъл мигът да привлече вниманието на ухажорите. Родителите й бяха отделили пари за нейната зестра. Девойката съзнаваше прекрасно, че този факт заедно с бащината й титла допринасяха за привлекателността й, следователно за нея също имаше някакви надежди.
От прозореца виждаше навеса за лодките, разположен там, където поляната слизаше към брега на река Медуей. Затаи дъх, когато от храстите излетя чапла и след това се насочи към водата. Щеше да отсъства цялата есен и зима. Много от нещата тук щяха да й липсват.
Обичаше имението Лам Хол. Бе родена тук и това бе за нея нещо повече от дом. До този момент това бе целият й живот. Когато родителите й заминаха за Цейлон, красивото провинциално имение се превърна в сигурно убежище за нея.
На алеята спря карета. Антония се вгледа с любопитство към господина, който слезе от нея и се насочи към главния вход. В негово лице не разпозна нито един от обичайните посетители на баба си, затова се запъти към главното стълбище и все още слизаше, когато господин Бърк отвори вратата пред непознатия.