Девойката стъпваше с лекота, настроението й бе приповдигнато; не я измъчваха никакви лоши предчувствия. Но когато двамата с брат си влязоха в библиотеката и видяха разстроеното лице на Роз и треперещите й ръце, с които държеше писмото, разбраха, че непознатият идваше от Лондон и носеше неприятни новини.

— Антъни… Антония… това е господин Уотсън от „Уотсън и Голдман“, адвокатите на вашите родители. Той носи ужасни вести… О, Боже, не знам как да ви кажа!

Сякаш ледени пръсти стиснаха сърцето на младата жена. Брат й се бе вторачил в човека, който се осмеляваше да хвърля сянка върху обления от слънчева светлина Лам Хол.

— Татко е болен — предположи Антония.

— Да, обич моя — отвърна тихо баба й, — сърцето му… но болестта му е била фатална, скъпа. Страхувам се, че е мъртъв.

— Кога? — попита Антъни.

— През април. На писмото са му били нужни няколко месеца, докато пристигне от Цейлон.

Юношата протегна ръка, за да поеме посланието. Кръвта започна да се оттегля от лицето на сестра му и бледостта й уплаши баба им.

Господин Уотсън се изкашля и насочи вниманието си към новия лорд Лам.

— Милорд — изрече почтително адвокатът. — Позволих си да направя копия от документите, които ви гарантират титлата и, разбира се, собствеността на Лам Хол. Тъй като ще навършите нужната възраст едва след година и половина, парите ви ще бъдат под попечителство. Преди своята кончина покойният лорд Ръсел Лам посочи някой си Адам Савидж като ваш законен настойник.

— Кого? — попита Антъни.

— Господин Савидж очевидно е приятел на баща ви, собственик е на някоя от съседните плантации в Цейлон. — Мъжът се изкашля отново. — Вашата издръжка ще продължи да се изплаща както преди, но останалата част от парите ви, милорд, съжалявам да ви го съобщя, са в ръцете на вашия законен опекун, господин Савидж. Единствено от него зависи дали сумата ще бъде увеличена, за да покриете разходите около издръжката на Лам Хол и дадените му под аренда чифлици.