Опитваш се да вземеш ръцете й. Тя се отдръпва.

Стиска очи и казва простичко:

— Страх ме е.

— Защо?

— Така съм научена.

— Това ли било?

— Да. Предполагам, това е.

— Но аз искам да поговорим.

— Говоренето няма да помогне.

Треперенето й постепенно отминава, тя се поуспокоява и отпуска. Сяда на ръба на леглото и гласът й изведнъж става много стар за нейното младо гърло.

— Сигурно… — Пауза. — Може би. По няколко минути всяка вечер, и може би ще свикна с теб и няма да ме е страх.

— Колкото кажеш. И няма да те е страх?

— Ще се опитам. — Поема дълбоко дъх. — Няма да се страхувам. Ще се видим отвън след няколко минути. Нека да дойда на себе си и да си кажем лека нощ.

— Ким, само едно нещо трябва да запомниш — че те обичам.

Излизаш през прозореца и тя затваря след теб.

Стоиш в тъмното и плачеш, разкъсван от нещо по-дълбоко от мъка.

На отсрещния тротоар върви мъж. Разпознаваш го — онзи, с когото разговаря по-рано тази нощ. Изгубил се е и върви като теб, сам в свят, който почти не познава.

И изведнъж Ким се озовава до теб.

— Всичко е наред — казва тя. — Добре съм. Мисля, че не ме е страх.

И тръгвате заедно на лунната светлина, както сте го правили толкова пъти преди. Завежда те до сладкарницата, сядаш на бара и поръчваш сладолед.

Поглеждаш мелбата и си мислиш, колко хубаво е всичко, откога чакаш този момент.

Вземаш лъжицата, слагаш малко сладолед в устата си, застиваш и усещаш как светлината изчезва от лицето ти. Облягаш се назад.

— Нещо не е наред ли? — пита продавачът зад щанда.

— Не, няма нищо.

— Да не би сладоледът да е развален?

— Не, чудесен е.

— Не ядете — казва той.

— Не.

Отместваш чашката и чувстваш как те обсебва ужасна самота.

— Не съм гладен.