Изправяш се в стола си, вперил поглед в нищото. Как можеш да й кажеш, че не можеш да преглътнеш, не можеш да ядеш? Как да й обясниш, че тялото ти е плътно като парче дърво, че нищо в него не помръдва, че не можеш да вкусиш каквото и да било?

Отстъпваш от тезгяха, чакаш Ким да плати мелбите, после отваряте широко вратата и излизате в нощта.

— Ким…

— Всичко е наред — казва тя.

Тръгвате към парка. Чувстваш ръката й върху своята, но някак далечно, усещането е толкова леко, че почти го няма. Тротоарът под краката ти губи твърдостта си. Движиш се плавно, сякаш в сън.

— Не е ли чудесно? — пита Ким. — Мирише на люляк.

Подушваш въздуха, но не долавяш нищо. Обхванат от паника, опитваш отново, но няма никакъв люляк.

Срещате двама души в тъмното. Разминавате се, те се усмихват на Ким. Докато се отдалечават, чуваш единия да казва:

— Надуши ли това? Има нещо гнило в Дания.

— Какво?

— Не виждам…

— Не! — извиква Ким. И изведнъж побягва, подплашена от гласовете.

Настигаш я. Хващаш я за ръката. Борите се мълчаливо. Тя те удря. Едва усещаш юмруците й.

— Ким! Недей. Не се страхувай.

— Пусни ме! — извиква тя. — Пусни.

— Не мога.

Пак същите думи — „не мога“. Тя губи сили и се отпуска, опира се на теб и хлипа. Докосваш я. Трепери.

Прегръщаш я и също се разтреперваш.

— Ким, не ме напускай. Такива планове имам. Ще пътуваме, където и да било, просто ще пътуваме. Помисли си само. Ще ядем най-вкусната храна, ще видим най-красивите места, ще пием най-доброто вино.

Ким те прекъсва. Виждаш как устните й се движат. Накланяш глава.

— Какво?

Тя заговаря отново.

— По-силно — казваш. — Не те чувам.

Тя говори, устните й се движат, но ти не чуваш абсолютно нищо.

И после, сякаш иззад дебела стена, един глас казва:

— Безсмислено е. Видя ли?

Пускаш я.

— Исках да видя светлината, цветята, дърветата, всичко. Исках да те докосна, но, Господи, всичко изчезна с лъжичката сладолед. И сега ми се струва, че не мога да се движа. Едва чувам гласа ти, Ким. Вятър подухва в нощта, но аз почти не го усещам.