И като че ли го обгърнал мил за сърцето му шум на знамена, от чичо му нямало и следа, роднините също не се виждали, заобикаляли го само верни поданици, благодарели му и му се покланяли непрекъснато. Чувал се звън на изготвяните златни медали, искри летели изпод длетата, с които хора на изкуството му извайвали паметници. Развеселила се душата на краля, защото вече и знамена с гербове имало, и килимчета на прозорците, и оръдия, готови за салют, а тръбачи долепели до устните си медни тръби. Но когато се вгледал по-внимателно във всичко, видял, че нещо не е така. Паметници имало, но някак си не приличали много на него, с изкривени лица, в косия поглед им имало нещо от чичо му. Ясно, шумели знамена, но с малка лентичка, неясна, почти черна. Ако не черна, мръсна, във всеки случай — зацапана. Това какво е? Някакъв намек ли?!

Боже мой! Ами че тези килимчета са протрити, направо като плешиви, а чичо му е плешив… Не може да бъде! «Назад! Обръщай! Събуди се! Отвори очи! — помислил си кралят. — Свирете за събуждане, беж от този сън!» — искал да извика, но когато всичко изчезнало, не станало по-добре. Пропаднал от един сън в друг, нов, сънуван от предишния, а той се сънувал от по-предишен, така че сегашният бил като трети поред. Всичко в него вече се превръщало, вече явно, в измяна, миришело на отстъпничество, знамената — като ръкавици — се обръщали от кралски в черни, ордените били с резба, като отсечени шии, а от позлатените тръби не зазвучала бойна музика, а смехът на чичо му, гръмогласно вещаейки гибел. Изревал кралят с глас до небесата, викал войниците си — да го мушкат с копия, за да го събудят. «Ощипете ме!» — молел гръмогласно и отново: «Искам да се събудя!! Искам да се събудя!!!» Но напразно. Защото отново от пагубния за него предателски сън се устремил към тронния, но сънищата в него се размножили като кучета, обикаляли като плъхове, едни здания заразявали с кошмари други, разпростирало се в него с полугласно, тайно, скрито, тихо, неизвестно какво нещо, но толкова ужасно, че да не дава Бог никому!