За пръв път си спомнях за това, откак Силите едва не сринаха двореца в Амбър. Ако се бях замислил по-рано, вече щях да съм наясно какво става. Явно се бях натъкнал на някакво заклинание в покоите на Бранд. Нямаше как да преценя дали предишният обитател го е подготвил специално за мен, или аз просто го бях активирал, докато ровичках там. Не беше изключено и експлозията да е разбудила нещо доста по-значително, а моята дезориентация да е само страничен ефект от неговото излъчване. Все пак ми се струваше, че вторият вариант е малко вероятен.

Точно затова се усъмних, че съм се замесил в някоя сериозна бъркотия. Наистина беше изцяло в стила на Бранд да заложи магически примки в покоите си. Неговият капан бе успял да заблуди дори мен — опитния магьосник. Може би единствено огромното разстояние ми бе помогнало да прочистя мислите си. Прехвърлих набързо последните си спомени и установих, че от известно време съм изпаднал в нещо като леко опиянение. Колкото повече се замислях, толкова повече се убеждавах, че клопката е скроена точно по моя мярка. За съжаление все още нямах никаква представа за мотивите на Бранд, което означаваше, че изобщо не съм в безопасност.

Каквото и да представляваше това заклинание, то ме бе накарало да изоставя Фракир, без дори да се замисля. Освен това все още се чувствах доста… странно. Не можех да определя съвсем точно неговия ефект, но мислите и усещанията ми не се движеха по обичайните си маршрути, което пък е съвсем обичайно за човек, попаднал в магически капан. И все пак не можех да си представя защо покойният ми чичо би заложил примка с надеждата, че именно аз ще се уловя в нея, при условие че се настаних в съседство едва след смъртта му. Да не говорим, че едва ли щях да прекрача прага на покоите му, ако Лабиринтът и Логрус не се бяха счепкали.