Не, като че ли някой друг стоеше зад всичко това. Джърт? Джулия? Те обаче едва ли биха могли да се промъкнат незабелязано в двореца. Кой тогава? Дали пък разходката ми из Коридора на Огледалата нямаше нещо общо? Догадки, догадки, догадки. Ако бях в двореца, сигурно щях да успея да разбера кой е измайсторил загадъчното заклинание. Но тъй като не бях, засега щеше да ми се наложи да се откажа от лесното решение на проблема.

Светлината пред нас грееше по-ярко отпреди, преливайки от небесносиньо до кървавочервено.

— Грайл — казах аз. — Ти усети ли по мен някакво заклинание?

— Усетих, господарю.

— Защо не ме предупреди?

— Помислих, че е твое собствено — за защита, може би.

— Можеш ли да го отстраниш? Аз не мога да го прогоня, докато съм в негова власт.

— Прекалено силно се е вкопчило в същността ти. Не знам дори откъде да започна.

— А можеш ли да ми кажеш нещо за него?

— Само това, че го усещам, господарю, Като че ли е най-наситено около главата ти.

— И как се отразява на мислите ми?

— В светлосиньо.

— Нямах предвид конкретния цвят. Интересува ме по-скоро дали влияе по някакъв начин на мислите ми.

Крилете на демона блеснаха в синьо, после в червено. Изведнъж тунелът се разтвори и небето над нас засия в крещящите цветове на Хаоса. Звездата, която бяхме следвали досега, се превърна в малка светлинка — усилена по магически път, разбира се — на най-високата кула на един гробовен замък в сиво и тъмнозелено, построен на върха на планински масив, чиито основа и средна част бяха премахнати. Скалният остров бе увиснал над вкаменена гора. Короните на нейните дървета горяха с оранжеви, пурпурни и зелени пламъци.

— Мисля, че това заклинание може да бъде разплетено — отбеляза Грайл. — Но задачата едва ли ще е по силите на обикновен демон като мен.

Смотолевих нещо като отговор. После известно време оглеждах пъстрия пейзаж.

— Като си говорим за демони… — започнах.