— Да?

— Какво можеш да ми кажеш за тай’иги-те?

— Те живеят далеч отвъд Покрайнините — каза Грайл — и според мен са най-сродните е първичния Хаос същветва. Не знам дали въобще притежават собствени тела от плът и кръв. Почти не общуват с другите демони, пък и с никого.

— Познавал ли си някой от тях… ъъ… лично?

— Срещали сме се от време на време — отвърна демонът.

Издигнахме се по-високо. И замъкът бе поел в същата посока. Някъде зад него се изсипа метеоритен дъжд — ярък и абсолютно безшумен.

— Те могат да се прехвърлят в човешко тяло и да го обладаят.

— Това не ме изненадва.

— Познавам един, който постъпи така на няколко пъти. Но сега си има доста необичаен проблем. Наскоро се всели в тялото на човек, който е бил на смъртно легло. После човекът умрял и сега тай’ига-та не може да напусне тленните му останки. Просто се е сраснал с него. Да знаеш случайно как би могъл да се измъкне?

Грайл прихна.

— Като скочи в пропаст, предполагам. Или пък да се наниже на меча си.

— Ами ако е свързан толкова здраво с чуждото тяло, че това да доведе до собствената му смърт?

Последва ново прихване.

— Такива са рисковете на играта.

— Задължен съм на този демон. Искам да й… да му помогна.

Грайл замълча за няколко минути и след това каза:

— Някой по-стар и по-мъдър тай’ига може би ще знае нещо по въпроса. Нали знаеш къде би могъл да ги откриеш.

— Аха.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна с друго. Но тай’ига са древно племе.

Спуснахме се към кулата. Пътят ни под яркия калейдоскоп на небето се сви до съвсем тъпичка нишка. Грайл се понесе с мощни махове на крилата право към прозореца, от който извираше светлината, а аз погледнах надолу. Гледката беше главозамайваща.

В далечината се разнесе рев, произлязъл сякаш от триенето на земни пластове — явление, съвсем обичайно по тези места. Вятърът развя наметалото ми. На небето, вляво от нас, се появиха няколко мандаринени облачета. Вече можех да различа изкусните гравюри по стените на кулата. В стаята на върха й мярнах познат силует.