От друга страна, в този край на Вселената материята е толкова податлива, че един Майстор на Сенките би могъл лесно да промени нейната тъкан и да си сътвори безопасен път за отстъпление. Майсторите на Сенките са нещо като местни занаятчии, чиито способности произлизат от Логрус, макар да не е задължително всеки от тях да е негов адепт. Много малко от тях, до един адепти на Знака, биват приемани в Гилдията на Майсторите на Сенки. Това са в най-общ смисъл водопроводчиците и елтехниците на Царството и техният майсторлък — досущ като при техните колеги от Сянката Земя — представлява комбинация от дарба и знания. Макар да съм член на Гилдията, аз лично предпочитам да използвам услугите на някой практикуващ Майстор, когато ми се наложи. Сигурно би трябвало да се спра по-подробно на тази тема. Може би дори ще го сторя — някога.

Когато достигнахме стената, тя естествено вече не беше там. Просто образът й се замъгли и след това изчезна. Преминахме през пространството, което тя бе заемала допреди малко, и след миг вече се спускахме по едно зелено стълбище. Е, може би не беше точно стълбище. Поредица от зелени дискове описваха в мрака спирала, чиито елементи бяха отдалечени един от друг на удобно за слизане или изкачване разстояние. Спиралата опасваше външната стена на кулата и завършваше при стена, върху която също не се виждаше врата. Преди да достигнем до тази стена, на няколко пъти — за броени секунди — ни огря дневна светлина, а веднъж за миг дори ни връхлетя снежна буря. После пък мярнах абсидата на някакъв християнски храм, но без олтара. Най-после се добрахме до стената, преминахме през нея и се озовахме в просторна кухня. Сухай ме заведе при шкафа с продуктите и ми махна с ръка да се самообслужа. Намерих някакво студено месо и хляб и си направих сандвич. Към него прибавих и една хладна бира. Вуйчо ми също отчупи от хляба и си наля една халба от същото питие. Над главите ни се появи птица, изграчи дрезгаво и изчезна още преди да е успяла да прекоси помещението.