Мандор се засмя. Той рядко се смее. Усетих как китката ми трепна около мястото, където обикновено се вие Фракир.

— Той наистина не знае — каза брат ми и погледна Сухай.

— Току-що пристигна — отвърна му вуйчо. — Нямах време да му разкажа нищо.

Бръкнах в джоба си, измъкнах една монета, подхвърлих я и я хванах във въздуха.

— Тура — обявих след като я погледнах. — Значи ще ми обясниш ти, Мандор. Кажи сега какво става?

— Ти не си тринайсети в списъка с претендентите за трона — каза той.

Беше мой ред да се изсмея.

— Знаех си, че не е възможно да съм се изкачил толкова нагоре. Нали още на вечерята във Владението ти казах, че не ми се вярва да е така.

— Трети си — продължи Мандор. — Пред теб са само двама.

— Не разбирам. Какво е станало с всички останали?

— Мъртви са.

— От какво? Грипна епидемия ли е имало?

Мандор се усмихна злокобно.

— Напоследък имаше цял куп фатални дуели и доста политически убийства.

— И кои бяха повече?

— Убийствата.

— Впечатлен съм.

— Точно затова вие тримата сте защитени от Черния покров на Короната. Освен това на трите рода е заповядано да се погрижат допълнително за безопасността на всеки един от претендентите за престола.

— Говориш сериозно, така ли?

— Съвсем сериозно.

— Това оредяване на благородническите редици на всеобщия стремеж към преуспяване ли се дължи, или по-скоро шепа хора са се потрудили здравата по въпроса?

— Короната няма ясно становище.

— Когато казваш „Короната“, кого по-точно имаш предвид? Кой се ползва сега с последната дума?

— Лорд Бансиз от Амбълраш — отговори Мандор, — далечен роднина и дългогодишен приятел на покойния монарх.

— Долу-горе го помня. А възможно ли е той сам да е хвърлил око на трона и да стои зад цялата чистка?

— Той е жрец на Змията, а жреците дават обет, с който се отказват от властта във всяка нейна проява.