Какво от това?

Трепкащите пламъци осветиха брадясали лица, шумно като след тичане дишащи уста, стоманени остриета и шлемове. Берг отстъпи встрани и се долепи до стената. И тогава в гърдите му се опряха изведнъж няколко копия.

— Прережи му гръкляна! — зачу се нечий радостно — екзалтиран вик и мечешка маса от тела се стовари върху Берг.

— За какво? — викна той полузадушен. — Аз съм от Брабант. Аз…

Отговориха му с язвителен смях.

— Връзвай го по-здраво! Мислиш, че като си се преоблякъл, никой няма да те познае, а, Берг?

Берг?

Помъкнаха го, като го ругаеха, ритаха. Смърдяха на чесън и вино.

Помещението, в което най-после го вкараха, беше ниско, сводесто. Каменната голота на стените прикриваха два-три едва забелязващи се гоблена. Вляво от горящото огнище димеше трисвещник. Отдясно до масичката имаше кресло, в което седеше беловлас старец в епископски одежди, толкова мършав и сбръчкан, че масивният кръст сякаш пробождаше гърдите му. Старецът бавно извърна глава. Чуваше се как пращят факлите на стражата.

— По-близо, доведете го по-близо — гласът на епископа изшумоля като духната от вятъра хартия.

— Аз не съм онзи, за когото ме взимате — високо каза Берг. — Това е грешка, аз никога не съм бил във вашия град. Аз…

— Знам! — старческата ръка удари леко облегалката. — Знам, че си дързък в измамите… Нагъл, дързък и богохулник. Надяваше се, че ще повярвам на слуховете за смъртта ти? Би трябвало сега да паднеш на колене, да се молиш… — Епископът се наведе напред. Шията му се проточи като на оскубана гъска. Отзад сумтеше някой от стражата.

Без сам да очаква това, Берг се изсмя. Епископът зяпна. Сенките, хвърлени от факела, трепнаха леко и всичко застина в озадачено мълчание. Дивота, паноптикум, към които той нямаше и не можеше да има никакво отношение. Продължаваше да се усмихва.