— Значи не искаш да млъкнеш? Или не можеш, отвратително чудовище? — започнал да ръмжи Автоматей и се ударил по ухото, в което се намирал неговият приятел. — О, ако имах тук, под ръка, някакво клонче или пръчица, с която да те изчовъркам, веднага бих го направил и щях да те смачкам с тока си!
— Мечтаеш да ме унищожиш ли? — казал опечален Вух. — Наистина, не заслужаваш да имаш нито електроприятел, нито каквото и да е друго, братски съчувстващо ти същество!
Автоматей бил обхванат от нов гняв и така се карали, препирали и аргументирали, че минал обяд и бедният робот, отслабнал от виковете, подскоците и размахването на юмруци, останал без сили, седнал на скалата и от време на време, издавайки само изпълнени с безнадеждност въздишки, се вглеждал в пустотата на океана. Няколко пъти взел крайчето на показващо се зад хоризонта облаче за дим на параход, но Вух разсейвал тези заблуди още в зародиша им, припомняйки му за шанса едно на четиристотин хиляди, което довеждало Автоматей до нови спазми на отчаяние и гняв, още повече че всеки път Вух се оказвал прав. Най-сетне между тях се възцарило дълго мълчание. Корабокрушенецът гледал вече удължилите се сенки на скалите, докосващи белия пясък на плажа, когато Вух се обадил:
— Защо не казваш нищо? Може би пред очите ти вече се въртят кръговете, за които споменах?
Автоматей дори и не пожелал да отговори.
— Аха! — продължил монолога си Вух. — Значи не са само кръговете, а по всяка вероятност е настъпило и онова безпаметно вцепенение, което толкова точно успях да предвидя.