Странно, наистина, колко неразумно създание е разумното същество, особено когато го притиснат обстоятелствата. Оставяш го на безлюден остров, където ще загине, доказваш му като две и две четири, че това е неизбежно, посочваш му изход от ситуацията, който е единствената възможност да прояви воля и разум — а ще ти бъде ли благодарно за това? Къде ти, то жадува за надежда, а ако такава няма и не може да има, се залавя за предлози и иска да се потопи в дълбините на безумието вместо във водата, която…

— Престани да говориш за водата!! — захъркал Автоматей.

— Исках само да подчертая твоите ирационални мотиви — отвърнал Вух. — Не те агитирам за нищо. Което ще рече, че не те подтиквам към никакви постъпки, защото ако искаш да умреш бавно, или по-скоро, след като се решаваш на такава смърт, отказвайки да правиш каквото и да е, това трябва да се обмисли добре. Колко фалшив и неразумен е страхът от смъртта като състояние, което заслужава преди всичко да бъде прославено! Какво може да се сравни със съвършенството на небитието? Наистина, водещата до него агония, като такава, не е привлекателно явление, но от друга страна не е имало още никой толкова слаб духом и телом, че да не я издържи и да не успее да умре напълно, без остатък и до самия край. Така че тя не е нещо, достойно за специално внимание, щом принадлежи към нещата, които са по силите на всеки слабак, глупак или мерзавец. Нещо повече, щом всеки може да се справи с нея (а трябва да признаеш, че е така, защото поне аз не съм чувал за такъв, който да не е имал сили за това), по-добре е да се насладим на мисълта за всемилостивото небитие, което се разпростира веднага след нейния праг. Тъй като, умреш ли, не можеш да мислиш, защото смъртта и мисленето се изключват взаимно, кога, ако не докато си още жив, трябва предвидливо и детайлно да си представиш всичките преимущества, удобства и удоволствия, с които те обсипва смъртта?!