— Изчезни — достигнал до него слабият глас на Автоматей и след тази лаконична дума последвало кратко, но сочно проклятие.
— Колко съжалявам, че това е невъзможно! — отвърнал веднага Вух. — Не само егоистичната завист (защото, както току-що казах, няма нищо над смъртта), но и най-искрен алтруизъм ме подтиква да ти бъда другар в небитието. Но това не може да стане, защото моят изобретател ме е направил неунищожим, воден вероятно от своите конструкторски амбиции. Наистина, когато си помисля, че ще се намирам в твоите втвърдени от морската сол и изсъхнали останки, чието разлагане вероятно ще продължи много време, че ще седя така и ще си приказвам сам, обзема ме мъка. А колко ще чакам след това, докато най-сетне мине първият от четиристотинте хилядите кораби, който според вероятностните изчисления ще се натъкне в края на краищата на островчето…
— Какво?! Ти ще оживееш?! — извикал Автоматей, когото тези думи на Вух изтръгнали от вцепенението. — Ти ще бъдеш жив, когато аз… О! Това няма да стане! Никога! Никога!! Никога!!!
И като скочил на крака с ужасно ръмжене, започнал да подскача, да тръска главата си, да човърка с всички сили в ухото си, извивайки и кривейки по най-странен начин цялото си тяло, но напразно. През цялото това време Вух пищял с всички сили:
— Престани! Какво, полудя ли вече? Рано ти е май за това! Внимавай, ще си навредиш! Ще си счупиш или ще си навехнеш нещо! Пази си шията! Всичко това е безсмислено! Друго е, ако го направиш отведнъж, знаеш… но така само ще се осакатиш! Ето, казвам ти, че съм неунищожим и толкова, така че не е нужно да се мъчиш! Дори да ме изтръскаш, няма да ми направиш нищо лошо, нищо добро, исках да кажа, защото все пак според това, което толкова нашироко обясних, смъртта е нещо достойно за завиждане. Ау! Престани най-сетне! Как може да подскачаш така!