Автоматей обаче продължавал да се мята, без да обръща внимание на нищо и стигнал до това, че започнал да блъска главата си в камъка, на който преди това седял. И така я удрял, с искри в очите и прах в ноздрите, оглушен от силата на ударите, че изведнъж Вух излетял от ухото му и се търкулнал между камъните със слаб вик на облекчение, че всичко това най-сетне е свършило. Автоматей не разбрал веднага, че неговите усилия са се увенчали с успех. Като се отпуснал върху нажежените от слънцето камъни, той си почивал върху тях известно време, докато, неспособен още да помръдне нито ръка, нито крак, не измърморил:

— Няма нищо, това е само временна слабост. Но ще те изтръскам, ще те смажа с тока си, приятелю мой любими, чуваш ли? Чуваш ли? Хей! Какво е това?

Той седнал веднага, защото почувствал пустота в ухото си. Огледал се все още не съвсем съзнателно и като клекнал, започнал да търси трескаво Вух, ровейки дребния чакъл.

— Вух! Ву-у-у-у-х! Къде си? Обади се!! — викал той пронизително. Но дали от прозорливост, или поради друга някаква причина, Вух дори не изпискал. Затова Автоматей започнал да го мами на свой ред с най-ласкави думи, уверявал го, че вече е променил своето мнение, че единственото негово желание е да последва добрите съвети на електроприятеля и да се удави, само че иска преди това да чуе отново възхвалата на смъртта. Но и това не дало резултат, Вух упорито мълчал. Тогава корабокрушенецът, проклинайки до небесата, започнал да претърсва систематично сантиметър по сантиметър цялата околност. Изведнъж, когато вече искал да хвърли настрани шепа чакъл, Автоматей го приближил до очите си и се разтресъл от коварна радост, защото видял сред камъчетата Вух, който блестял с матовия спокоен блясък на метално зрънце.