— А! Ето те, дребосъчето ми! Ето те, приятелско мъниче! Хванах те, мили мой, вечни! — изсъскал той, стискайки внимателно между пръстите си Вух, който не казал нищо. — Е, сега ще видим как стоят нещата с твоята здравина, с тази вечност на изработката, веднага ще я проверим. На ти!!!

Тези думи били придружени от силен удар с тока на обувката; като сложил електроприятеля върху скалата, Автоматей скочил отгоре му с цялата си тежест и за по-сигурно се завъртял на подкованата си пета така, че чак се чуло скърцане. Вух не се обадил, само скалата захрупала като под стоманен свредел; навеждайки се, Автоматей видял, че зрънцето било цяло, само скалата под него леко се нащърбила. Сега Вух лежал в малка ямичка.

— Какво, толкова ли си як? Сега ще намерим по-твърд камък! — креснал Автоматей и започнал да тича по целия остров, търсейки най-здравите кремъчни, базалтови и порфирови камъни, за да смачка върху тях Вух. Тъпчейки го с подметките си, едновременно му говорел с привидно спокойствие или го обсипвал с обиди, сякаш разчитайки, че оня ще му отговори, а може би и ще започне да го моли. Но Вух продължавал да мълчи упорито. Във въздуха се носели само отгласи от тъпите удари на подметките, от трошащите се камъни и от задъханите проклятия на Автоматей. Като се убедил след дълго време, че на Вух наистина не му вредят и най-страшните удари, Автоматей, разгорещен и отпаднал, седнал отново на брега с електроприятеля в шепата си.

— Дори и да не успея да те смачкам — казал той с престорено спокойствие, в което трептяла скрита ярост, — бъди спокоен, че ще се погрижа за тебе, както се полага. Ще има да почакаш за кораб, скъпи мой, защото ще те хвърля в морето и ще лежиш там до второто пришествие. Ще имаш много време за приятни размисли в пълна самота! Няма да си намериш нов приятел, ще се погрижа за това!