— Ах, ти мой добродушко — обадил се внезапно Вух, — и с какво ще ми навреди престоят на морското дъно? Разсъждаваш с категориите на временно същество, оттам идват и грешките ти. Имай предвид, че или морето ще пресъхне някога, или преди това цялото му дъно ще се надигне като планина и ще се превърне в суша. Дали това ще стане след хиляди години, или след милиони — за мене няма значение. Не само съм неунищожим, но и съм безкрайно търпелив, както би трябвало да си забелязал поне по спокойствието, с което приемах проявите на твоя фанатизъм. Ще ти кажа нещо повече: не отговарях на твоите призиви и те оставих да ме търсиш, защото исках да ти спестя напразните усилия. Мълчах и когато скачаше върху мене, за да не засиля с някоя невнимателна дума твоя гняв, което би могло да ти навреди.

Затреперил Автоматей, слушайки това благородно признание, от нова обзела го ярост:

— Ще те смачкам! На прах ще те стрия, мерзавецо!! — изръмжал той и безумният танц по камъните, скоковете, ударите и тропането на място започнали отново. Този път обаче те били придружени от доброжелателното писукане на Вух:

— Не вярвам, че ще успееш, но опитай! Моля! Още един път! Не така, защото ще се умориш много бързо! С двата крака! И хоп — нагоре! И хопа-хоп! Хопа-хоп! Скачай по-високо, казвам ти, така и силата на удара ще нарасне! Не можеш ли вече? Наистина ли? Какво, не ти ли е по силите? О, точно така! Удряй с камък отгоре! О, така! Може би ще вземеш друг? Дали да не е по-голям? Още един път! Тупа-лупа, скъпи приятелю! Колко жалко, че не съм в състояние да ти помогна! Защо престана? Нима остана без сили толкова бързо? Колко жалко… Е, нищо… Аз ще почакам, почини си! Да те охлади ветрецът…

Автоматей рухнал с грохот на камъните и се вглеждал с пламък на омраза в лежащото върху отворената му длан метално зърно, слушайки, иска не иска, как му говори:

— Ако не бях твой електроприятел, щях да кажа, че постъпваш недостойно.