Корабът потъна заради бурята, ти се спаси заедно с мене, аз ти служех със съвети, както умея, а когато не измислих спасение, защото това е невъзможно, ти се зае, като благодарност за чисто правдивите ми думи и за съветите ми, да ме унищожиш — мене, единствения твой другар. Което си е истина, по този начин ти намери поне някаква цел в живота, така че поне за това трябва да ми бъдеш благодарен. Интересно е, че мисълта за моето оцеляване ти се струва толкова омразна…

— Тепърва ще видим дали ще оцелееш! — заскърцал с чене Автоматей. — Още не е казана последната дума.

— Не, ти наистина си забавен. Знаеш ли какво? Опитай се да ме поставиш върху катарамата на колана си. Та е стоманена, а стоманата е по-твърда от камъните. Можеш да опиташ, макар да съм лично убеден, че и това е напразно, но бих се радвал да ти помогна някак си…

Макар и с известно закъснение, Автоматей последвал в края на краищата този съвет, но постигнал само това, че повърхността на катарамата се покрила с дребни вдлъбнатини от бесните удари. Когато се оказали безуспешни дори и най-яростните от тях, Автоматей изпаднал в наистина дълбока меланхолия и, отчаян, лишен от сили, гледал тъпо металическия дребосък, който му говорел тънко:

— И това ми било разумно същество, ей богу! Потъва в бездната на огорчението, защото не може да заличи от лицето на земята единственото братско същество в цялото това мъртво пространство! Кажи, не те ли е срам поне малко, мой Автоматейчо?

— Мълчи, устат боклук! — изсъскал корабокрушенецът.

— Защо трябва да мълча? Виждаш ли, ако ти желаех злото, щях да млъкна отдавна, но все още съм твой електроприятел. Ще те съпътствам и в мъките на твоята агония като верен другар: каквото и да правиш, ти няма да ме хвърлиш в морето, скъпи, защото винаги е по-добре да имаш публика. Аз ще бъде зрител на твоята агония, която от това ще протече по-добре, отколкото би протекла при крайна самота; важни са чувствата, все едно какви.