Какво ще остане, ако махнем тези неща? Малко шум в главата, наболяване в слепоочията, туптене в гърдите, леко треперене на коленете и други хаотични движения. Трябва ли ти, питаме пак, този шум, това наболяване, това туптене или това треперене? Съвсем не, скъпи вой! А ако махнем и тях, какво ще остане тогава? Някакви щъкащи мисли, изразите, толкова подобни на проклятия, с които ме обсипваш на ум, мене, твоя приятел, плюс гнева, който те души, и тревогата, от която ти прилошава. Имаш ли нужда, питам накрая, от този отвратителен страх и от тази безсилна ярост? Разбира се, че и те изобщо не са ти необходими. Ако в такъв случай махнем и тези ненужни чувства, няма вече да остане нищо, ама нищо, казвам ти, нула и тази именно нула, иначе казано — състояние на вечно равновесие, на постоянно мълчание и на съвършено спокойствие, искам, като истински твой приятел, да ти подаря!

— Но аз искам да живея! — изръмжал Автоматей. — Искам да живея! Да живея!! Чуваш ли?!

— А, разговорът вече не е за това какво чувстваш, а за това какво искаш — отвърнал спокойно Вух. — Искаш да живееш, иначе казано — да имаш бъдеще, което се превръща в настояще, защото животът се свежда до това. Нищо повече няма в него. Но ти няма да живееш, защото не можеш, както вече установихме. Въпросът е само в това по какъв начин ще престанеш да живееш — след дълги мъчения или леко, като поемеш на един дъх вода…

— Стига! Не искам! Махай се! Махай се! — викал с всички сили Автоматей, подскачайки на място със стиснати юмруци.

— Това пък какво означава? — отвърнал Вух. — Да оставим оскърбителната заповедна форма, която свързвам неопровержимо с отказ от нашата дружба, но как можеш да се изразяваш толкова глупаво? Как можеш да ми викаш «махай се»? Имам ли крака, с които бих могъл да се махна? Или поне ръце, с които да пълзя? Нали знаеш добре, че не е така. Ако искаш да се избавиш от мене, бъди така добър да ме извадиш от ухото си, което, уверявам те, изобщо не е най-доброто място на света, и ме хвърли някъде!