Грижеше се за тоалета си, опитваше се да надникне в собственото си бъдеще и очакваше ония — както бе се сторило на късогледите й очи — великолепни герои да я измъкнат завинаги от самотата й. Затова щом виковете, писъците и отблясъкът на пожарите стигнаха до свещения адитон, тя бързичко се донагизди и излезе на стълбището. Нямаше кой да я спре, защото жреците, предупредени от своята богиня, бяха се изпокрили.

Гърците уважаваха чуждите храмове, пък и имаше достатъчно плячка в околните къщи, та никой не й обърна внимание. Като я гледаха да стои усмихната, с венец на главата, войниците я смятаха за луда или за жрица, което често пъти биваше едно и също, а на жрици се посягаше само в краен случай. И бързо отминаваха, заети с опожаряването на града.

Ядосана, Касандра се канеше вече да заподвиква и на тях разни страшни предсказания, когато най-после един от бойците се спря в подножието на храма. Бе зяпнал от изненада пред толкова хубост и такова ведро спокойствие сред околните ужаси на загиващата Троя.

Касандра го повика с ръка. Той така пламтеше от огъня на битката, че сигурно всички бълхи бяха избягали от богатите му доспехи. Явно не беше обикновен войник.

— Кой си ти? — запита го тя.

— А-а-якс — позаекна момъкът, объркан от внезапния въпрос, последвал благосклонния й повик. На победителя се полагаше да пита така, не на победените.

— Аякс? — зарадва се Касандра. — Малкия навярно!

Той потвърди още по-смутено и това по майчински я затрогна — момчето сигурно бе отрасло с чувство за малоценност край големия си съименник.

— Влез да си починеш — каза му тя. — Ще ти налея вино. Изстудено е. Пък и в адитона е прохладно.

— Но коя си ти? — успя най-после да изрече смайването си Малкия Аякс.

— Дъщеря съм на Приам.

— На Приам? Но какво правиш тук, защо не се спасяваш?

— Чакам те — чаровно му се усмихна тя, хвана го за ръката и го поведе в храма.