Хелена. Нещо става, Нана! Така ме е страх! Сякаш всичко е мъртво, и въздухът…

Нана (срича). „Вой-на на Бал-ка-ни-те“. Ах, Исусе Христе, пак наказание божие! Ами че тази война ще дойде и насам! Далече ли е оттук?

Хелена. Далече. О, не чети това! Вечно едно и също, вечно тези войни…

Нана. Че как нема да има войни! Нали продавате хиляди и хиляди от тези поганци за войници?… О, Исусе Христе, това е цело нещастие!

Хелена. Не, не чети! Нищо не искам да зная!

Нана (срича). „Ро-бот-ски-те вой-ски не ща-дят ни-ко-го в зав-зе-ти-те зе-ми. Из-би… Из-били са над седем-стотин хи-ляди мир-ни гра-жда-ни…“ Мирни хора, Хелено!

Хелена. Това не е възможно! Дай да видя! (Навежда се към вестника, чете.) „Избили са над седемстотин хиляди мирни граждани очевидно по заповед на военачалника. Това деяние, противоречащо на…“ Виждаш ли, Нана, заповядали са им хора!

Нана. Тук има нещо с дебели букви: „Пос-лед-ни но-ви-ни. В Хавър бе уч-ре-де-на пър-ва-та ор-га-ни-за-ци-я на роботите.“ Туй нищо не е. Туй не го разбирам. А тука, господи боже, пак некакво убийство! Исусе Христе!

Хелена. Нана, иди отнеси тези вестници!

Нана. Чакай, тука има нещо големо: „При-ра-стът на на-се-ле-ни-е-то“. Какво е па това?

Хелена. Дай, аз винаги го чета. (Взема вестника.) Не, представи си само! (Чете.) „И през последната седмица не беше съобщено за нито едно раждане.“ (Изпуска вестника.)

Нана. Туй пък какво ще е?

Хелена. Не се раждат вече хора, Нана.

Нана (прибира очилата си). Свършено. Свършено е с нас.

Хелена. Моля те, не говори така!

Нана. Вече не се раждат хора. Това е наказание, това е наказание! Господ е наказал жените с безплодие.