Алквист. Може би много скоро.

Хелена. И вие всички с мен.

Алквист. Много бих се радвал, ако… ако всички участвуваме.

Хелена. О, кажете ми, какво става?

Алквист. Абсолютно нищо. Само напредък и напредък.

Хелена. Алквист, аз зная, че става нещо ужасно. На мен ми е така страшно… Строителю! Какво правите, когато ви е страшно?

Алквист. Зидам. Снемам палтото на шеф на строежите и се изкачвам на скелето.

Хелена. О, вие от години сте само по скелетата.

Алквист. Защото от години не е преставало да ми бъде страшно.

Хелена. От какво се страхувате, Алквист?

Алквист. От целия този напредък. Свят ми се вие от него.

Хелена. А на скелето не ви ли се вие свят?

Алквист. Не. Вие не знаете колко е хубаво за дланите да усетят тежестта на тухлата, да я поставят на зида и да я почукат…

Хелена. Само за дланите ли?

Алквист. Е, и за душата. Мисля, че е по-добре да положиш една тухла, отколкото да правиш прекалено големи планове. Аз съм вече стар човек, Хелена, имам си мании.

Хелена. Това не са мании, Алквист.

Алквист. Права сте. Аз съм твърде назадничав, госпожо Хелена. Никак не обичам напредъка.

Хелена. Като Нана.

Алквист. Да, като Нана. Има ли Нана някакви молитвеници?

Хелена. Ей толкова дебели.

Алквист. А има ли в тях молитви за различни случаи в живота? Против буря? Против болест?

Хелена. Против изкушение, против наводнение…

Алквист. А против напредъка няма ли?

Хелена. Мисля, че не.

Алквист. Жалко.