Той зачака, дишайки тежко.

Най-сетне — звънна.

С мъка вдигна натежалата слушалка.

Глас:

— Не вярвах, че ще се добереш дотук, че си още жив…

Старецът нищо не отвърна, просто стоеше и държеше слушалката.

— Докладва капитан Рокуъл — продължи гласът, — какви са заповедите ви, сър?

— Ти!… — простена старецът.

— Как е сърчицето, Бартън?

— Не!

— Трябваше да те отстраня, за да запазя живота си, ако, разбира се, може да се каже за един магнетофонен запис, че живее…

— Връщам се веднага обратно — отвърна старецът. — И повече няма какво да губя. Ще взривявам всичко подред, докато не те унищожа окончателно…

— Няма да ти стигнат силите. Защо мислиш те накарах да пътуваш толкова надалече и така бързо? Това беше последното ти пътешествие!

Старецът почувствува, че го свива сърцето. Няма да може да стигне и до първия дори град… Загуби играта! Падна в креслото, от устата му се отрониха скръбни стонове. Гледаше втренчено останалите пет телефона. Те зазвъняха едновременно като по сигнал. Гнездо от пет съскащи, отвратителни змии!

Слушалките автоматично се повдигнаха.

— Бартън, Бартън, Бартън…

Сграбчи единия апарат. Опита се да заглуши гласа, но той продължаваше да му се подиграва. Тогава заудря неистово телефона. Ритна го с крак. Нави на пръстите си жицата и рязко я дръпна. Скъсаният край на жицата запълзя към едва държащите го крака.

Разби още три апарата. Внезапно настъпи тишина.

И тялото на Бартън, загубило и последната искрица надежда, която толкова дълго го бе поддържала, се отпусна на уморените кости. Клепачите се затвориха като листенца на цвят. Устата се изкриви. Ръцете притиснаха гърдите, и той падна по очи. И остана да лежи така. Дишането замря, сърцето престана да бие.

Дълга пауза — звъннаха останалите два телефона…

Нейде линиите се преплетоха, веригата се затвори. Гласовете от двата телефона се свързаха помежду си.