— Ще има време да се наприказваме, когато дойдете.

Старецът слушаше далечния глас и не можеше да повярва.

— А вие наистина ли сте капитан Рокуъл?

— Дявол да ви вземе, какви ги дрънкате!

— Моля да ме извините…

Той окачи слушалката и хукна навън.

Те са тук, след толкова години самота — невероятно — хора от Земята, хора, пристигнали, за да го отведат при земните морета, планини, небеса…

Той запали колата. Ще трябва да пътува пак цялата нощ. Но си струва да рискува — отново ще види хора, ще стисне ръцете им, ще чуе човешка реч.

Гръмкото ехо на мотора отекваше в хълмовете.

Този глас!… Капитан Рокуъл. Не е възможно това да е пак гласът на Бартьн преди четиридесет години… Никога не е правил подобен запис. А може и да е правил, кой знае? В пристъп на депресия, на пиянски цинизъм не направи ли веднъж той запис на лъжливо кацане на ракета с измислен някакъв капитан и въображаем екипаж? Старецът злобно заклати глава. Не! Какъв подозрителен глупак е! Сега не е време за съмнения. Ще трябва цяла нощ да препуска подир марсианските луни. Ех, как ще отпразнуват тази среща!…

Изгря слънцето. Беше се безкрайно уморил, измъчен и от болките в гърба. Сърцето му биеше лудо, ръцете нервно стискаха кормилото, но особено голямо удоволствие изпитваше при мисълта за последния си разговор с младия Бартън. „Ало, говори старият Бартън. Днес отлитам за Земята. Спасен съм!…“ Той се усмихваше, предвкусвайки удоволствието.

Стигна Нови Чикаго преди залез. Излезе от колата и — замръзна, вперил очи в бетонната писта на космодрума, търкайки възпалените си очи.

На космодрума нямаше никаква ракета. Никой не изтича насреша му, никой не разтърси ръката му, никакви приветствия, нито радостен смях.

Почувствува как сърцето му замира. Пред очите му притъиня, той сякаш падаше в бездната от пустош и мъртвило. Залитайки, се затътри към някаква постройка.

На бюрото вътре, наредени като войници, стояха шест телефона.